БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ПРОТИВ ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

Доведени от византийците като наемници в династичните им войни, турците започват да опустошават Балканите. Пръв срещу тях се изправя войвода Момчил владетел на областта Меропа в Родопите.      ПЪРВИЯТ СБЛЪСЪК    През 1344 г. Момчил нанася изненадващ удар върху флотата на смирненския емир Умур, чийто отряди се бият на страната на Йоан Кантакузин. Той подпалва три от корабите на емира в пристанището Абдера и избива охраната им. Скоро след това с тежковъоръжената си войска напада ненадейно Кантакузин близо до Месина и му нанася тежко поражение. Самият император едва успява да се спаси с бягство. През 1345 г. голяма армия начело с Кантакузин и Умур потегля на поход срещу българския войвода. С 5000 конници Момчил се отправя към крепостта Буроград (Перитор), но жителите отказват да отворят вратите, страхувайки се от турско и византийско отмъщение. Все пак пускат вътре братовчед му Райко с 50 войници. на 7 юли 1345 г., Момчил е принуден да приеме сражението пред вратите на крепостта и въпреки огромното числено превъзходство на противника – само Умур разполага с 20 000 конници, смело се хвърля в битката- Обкръжени и притиснати от пространството, Момчиловите конници слизат от конете си и просължават боя като пешаци. Момчил е в челните редици и дава личен пример с храбростта си. Едва след като бива убит, бойците му са сломени, а споменът за него като неустрашим боец срещу турските нашественици се запазва през вековете в съзнанието на народа.      ПРЕД ЛИЦЕТО НА ОПАСНОСТТА    Балканските владетели се оказват късогледи и прекалено заети с враждите помежду си, за да видят истината за грозящата ги заплаха. През 1351 г., под натиска на сръбския крал Стефан Душан, цар Иван Александър отказва на византийското предложение да отпусне пари за построяването на кораби, които да спрат честите турски нахлувания в Тракия. В бой с турците пада синът му – Михаил Асен, а много българси войници са отведени в плен. В следващото десетилетие след ожесточена съпротива са покорени градовете Люлебургаз, Димотика, Чорлу и др.  На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър и притаените през четиридесетгодишното му управление противоречия избухват с пълна сила. Пред лицето на турската опасност българите се изправят по-разединени от всякога. На търновския трон се възкачва цар Иван Шишман (1371-1393/1395), а брат му, Иван Срацимир (между 1356 и 1360-1396) е самостоятелен владетел на Видинското царство. Господар на Добруджа е деспот Добротица, а българските земи в Македония са разпокъсани на отделни владения и в началото на XIV в. падат под сръбска власт. В резултат на разцеплението българите не могат да посрешнат завоевателите с цялата си мош и да ги изхвърлят от земите си, а са принудени да отбраняват отчаяно крепост след крепост. Макар и ръководени от опитни войводи, защитниците на отделните крепости нямат достатъчно сили да отблъснат турските пълчища и да им нанесат решително поражение. С превземането на Одрин през 1369 г. асманците се сдобиват с най-важната си база за настъпление в българските земи. През 1370-1371 г., след кървави битки, войските им завладяват Боруй (дн. Стара Загора) и Пловдив (според едно предание Пловдив пада през 1363 г.). Цар Иван Шишман е принуден да се признае за васал на султана, да му обещае военно сътрудничество и, за да скрепи съюза, да му даде сестра си Тамара-Мара за жена.      КАТАСТРОФАТА ПРИ ЧЕРНОМЕН    На 26 септември 1371 г. при Черномен, на р. Марица, недалеч от Одрин, с 60 000 армия срещу турците се изправят владетелят на Сяр, деспот Йоан Углеша, и брат му, владетелят на Прилеп, Вълкашин, баща на Крали Марко. Търновският цар е изолиран от коалицията, поради договора си с Мурад. Християнските войски са небрежни както към конете и оръжията си, така и към охраната на бойния си лагер и, изненадани от турците, претърпяват разгром. След тази катастрофа османското нашествие става необратим процес.      БИТКИ ЗА ВСЯКА КРЕПОСТ    През 1373 г. османците предприемат настъпление на широк фронт. Ордите на Тимурташ след ожесточена съпротива превземат Елхово, крепостите при дн. сила Бояджик и Войника и обсаждат Дъбилин-Диампол (дн. Ямбол). Гарнизонът отблъсва всички техни пристъпи, но в града избухва епидемия и той е принуден да се предаде. Тежки битки се водят за Карнобат, Аетос (дн. Айтос) и за крепостите по склоновете на Балкана. Според едно предание, сам цар Иван Шишман е начело на отбраната на крепостта Шешкинград (до гр. Твърдица), при която са избити хиляди еничари. Според местни предания той взима участие и при защитата на Костенец, Кокалянски Урвич, Ихтиман и Самоков. След падането на Костенец, съпротивата в района продължава още дълго. Защитниците на укреплението в м. Градището се оттеглят от него с ожесточени боеве към долината на р. Бистрица, едва след като османците прекъсват водопровода.  През 1373-1375 г. турските пълчища, командвани от Хайин паша и Евренос бег, завладяват редица крепости в Беломорска Тракия. Пътят на завоевателите към Македония е открит. През 1383 г. след кървави битки падат Сяр и Битоля. Защитниците на Прилеп също се бранят самоотвержено. Поради огромното числено превъзходство на турците те се затварят в твърдината, където три месеца отбиват непрекъснатите им юроши. При един от тях 40 османлии се заклеват да завземат източната порта, но са посечени до един и след това са погребани пред нея. Едва след като свършват продоволствените запаси, защитниците нап ускат града, който е оплячкосан и опожарен. Владенията на легендарния син на Вълкашин, Крали Марко, както и тези на деспот Деян, са завладени и те стават турски васали.  Люти битки се водят и за всяка педя от Родопите. Войводата Курт героично отбранява крепостта Раковица и отваря вратите й, едва след като Дауд паша приема условията му – да запази живота на жителите и да не посяга на имотите им. Защитниците на Цепина цели 9 месеца отбиват пристъпите на чалмоносните орди и според преданието отстъпват, чак когато те прекъсват водопровода. Тежка е битката и за крепостта Баткун, в която загива войводата Георги. Според едно предание девойките и невестите от Подвис се хвърлят от крепостната стена, за да не бъдат опозорени от турците, а стената е залята с кръв. И днес, след повече от шесттотин години местността се нарича Кървавата стена. Защитниците на Аетос се предават едва след прекъсването на водопровода, а тези на Зареница, след като напускат крепостта, в спусналата се мъгла избиват преследвачите си.  Народните предания са съхранили спомена и за героичните защитници на крепостите по долините на реките Струма и Места. Според едно от тях бранителите на Петрич изгарят заедно с предводителя си – една красива девойка, но не се предават на османските главорези. Според друго, докато гарнизонът на крепостта при с . Горно Спанчево отбива многобройните вражески атаки, останалите жители пеят песни, беят тъпани и свирят с гайди, което съвсем разколебава духа на завоевателите. Но дори когато те успяват да прекъснат водопровода на крепостта, защитниците й я напускат през таен изход и продължават борбата вън от нея. След упорита съпротива падат и Велбъжд, Мелник, Момина крепост (при гр. Гоце Делчев), Ситан кале (при Банско), Момина кула (при с. Буково) и др. Тежки са сраженията и за крепостите в Подбалканската долина и Средногорието.     РАЗЦЕПЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ   Независимо от огромния си принос за културното развитие на България и политическите си заслуги, цар Иван Александър определя за престолонаследник сина си от втората си жена, Сара, Иван Шишман, с което създава условия за тежко разцепление между българите. За да отдалечи от престола Иван Страцимир, той още приживе го изпраща да управлява старото семейно владение на Шишмановци в Севарозападна България. Скоро Иван Срацимир се откъсва от опеката на на търновския трон и се титулува „цар и самодържец на българи”. След бащината смърт скъсва с Търновград. Той не само не подпомага брат си, Иван Шишман, срещу турците, но и, възползвайки се от тежкото положение на Търновското царство, вероятно след битката при Черномен, завзема София. Стига до там в омразата си, че откъсва подвластните му области от търновския патриарх и ги подчинява църковно на Цариградската патриаршия. През 1373 г. Иван Шишман си връща София, вероятно след въоръжен сблъсък. Между 1384 и 1386 г. избухва военен конфликт между влашкия войвода Дан I и Търновското царство, в който Иван Срацимир е съюзник на власите. Добруджанското деспотство с център Кавруна възниква към средата на XIV в., когаго болярин Балик се отцепва от властта в Търновград. Негов наследник става брат му, деспот Добротица, който също не оказва продкрепа на Иван Шишман в борбата срещу турските нашественици. Сближава се с Византия, като през 1374 г. омъжва дъщеря си за един от синовете на Йоан V Палеолог. също като Иван Срацимир отцепва църковно земите си от Търновската патриаршия и ги поставя под властта на Цариград. Постепенно разширява териториите на държавата си, чиято северна граница достига до делтата на Дунава. Премества столицата й в Калиакра и сече монети. Външната му политика е откъсната от драматичните събития на Балканите – той се намесва в работите на Трапезундската империя и поддържа венецианците в бигката им с Генуа. Синът на Добротица, Иванко, слага край на продължителната война с генуезците и през 1387 г. сключва с тях търговски съюз.     МОМЧИЛ
  След като преминава през армиите на Андроник III и на Стефан Душан, пруз 1343 г. Момчил отива на служба при Йоан Кантакузин., който му повярява управлението на областта Меропа (по течението на р. Арда, в Родопите. той разполага със значителна войска от 5000 пехотинци и помече от 300 конници., които по-кусно достигат до 2000. През следващата 1344 г., Момчил се отмята от Кантакузин и преминава на страната на другата враждуваща ромейска групировка – тази на Алексий Апокавк и императрица Ана Савойска. Скоро напуска и техния лагер и разширява владенията си на юг, към Беломорието, като техен център става крепостта Ксанти. Силите му укрепват – само конницата му наброява вече над 4000 души. Но владението му се оказва мимолетно и веднага след неговата смърт изчезва от политическата карта. Момчил пръв се изправя срещу турците, но в духа на епохата действа самостоятелно и не обединява силите си с Иван Александър за съвместна борба с тях.     КОЙ ДОВЕДЕ ТУРЦИТЕ НА БАЛКАНИТЕ?   Започнали да нахлуван още във втората половина на XIII в., след 1321 г. турците се възползват от междуособиците във Византия и извършват десетки набези на Балканите.Вместо да им се противопоставят, управляващите в Цариград започват да търсяг помощта им, за да разрешават династичните си вражди. По време на гражданската война във Византия от 1341 до 1354 г. турски орди непрекъснато воюват като византийски наемници в Тракия и извършват страшни опустошения. Йоан Кантакузин успява да завземе властта с помощта на смирненския емир Умур, а после, разтревожен от турските набези, иска пари от Иван Александър за стоеж на кораби, за да ги спре. Това обаче не му пречи, при избухналата нова междуособица във Византия, пак да вика турците като наемници, този път на османския султан Орхан. През 1352 г. османците превземат крепостите Цимпе и Галипори и трайто се настояват на Балканите. След като завземат резица градове в Тракия, през 1369 в ръцете им пада Адрианопал (Одрин) и скоро става тгяхна столица.     ВОЙСКАТА НА ЗАВОЕАТЕЛИТЕ   Ядрото на турската армия представлявала еничарската пехота, която била постоянна войскова част. За да попълват корпуса на еничарите, турците отнемали насила от поробените християнски народи юноши от 5 до 15-годишна възраст. Надъхвани с верски фанатизъм, те забравяли произхода си и служели вярно на султана. Отличавали се с изключителната си дисциплина и се славели като смели войни. Въоръжението им се състояло от тагани, лъкове, копия и големи щитове. Офицерите имали ризници и шлемове. Най-малката бойна единица в еничарската пехота се състояла от 10 души, които имали обща палатка, котел за храна и товарен кон. От 8 да 12 десятки спели в едно помещение и образували една „одая”. Азепите също били пехотни части, свиквани по време на война. Въоръжението им се състояло отлъкове, креви саби, копия и малки щитове. Ядрото на конницата се състояло от спахиите. Те, както и тимариотите биливладетели на феодалните владения в Османската империя и имали задължение да водят със себе си определен брой конници и да участват лично във военните походи. Въоръжението им се състояло от копия, саби, лъкове и малки кръгли щитове. Спахиите не използвали ризници и шлемове. Отредите им, наречени алаи, били от по 1000 бойци и се командвали от санджакбей, на когото се подчинявали 3-4 субашии. Аканджиите били свиквани във войската при война и представлявали лека конница. Те били набирани от турските номадски племена. Всеки сам се грижел за въоръжението си и затова то било най-разнообразно. Били организирани в десетици, начело с онбаши, стотици, начело със субаши и от по 1000 бойци, под командването на бинбаши. Турците имали и тежка конница, въоръжена с ризници, шлемове, щитове, лъкове, копия и ятагани. Ризниците били халчести, с нашити отпред метални пластини. Тя била доста по-малобройна в сравнение с частите на спахиите, тимариотите и аканджиите.  

...станах кьорав от този жълт и малък фонт... ;-)))

Иначе благодаря Ти за хубав пост.
Хубав ден !

ще го оправя това го набирах цяла нощ :))))

Хубав и на теб, друже!!!

Жалко! Сигурно защото предполага мислене. Разцеплението е в основата на падането на България под турско робство, всяко дете го знае. И какво?
Днес се цепим по всички възможни показатели - дори най-смешния - "гласували" или "не гласували". Това си е избор на всеки, но тука няма толерантност, все някой се опитва да ти набива в канчето какво е правилно и как да го правиш. Аееее... :))))))

Браво!!!

текста не е мой, от една книга е...но това не променя фактите

cindy, ей това епроблема за мен. тъпите вицове се четат масово, а тези постинги и новелите от събота - от 15-25 човека...интереси, мамка му...