(продължение)

 

ПРИ ИНСПЕКЦИЯТА – НИЩО ОСОБЕНО

  Клод Жайар беше човек с амбиции. И то – с неосъществени амбиции. Винаги и във всичко той беше „почти” и това го преследваше навсякъде като съдба. Семейството му – фамилия на учител във Валанс, бушу почти заможно, но никога не стана истински заможно и у тях винаги се пестеше всяко су. Завърши в Лион, почти с отличие, но не пълно отличие и затова не получи златния медал на Политехниката. Почти беше уредено да получи добра работа в Кан, но в последния момент някой го измести и той трябваше да се задоволи с далеч по-везначителния Фрежу. Винаги нещо не достигаше. Затова на тридесет  и три години, „на попрището жизнено в средата”, както бе казал Данте, дипломираният инженер Клод Жайар бе недоволен  и озлобен от съдбата си. Той смяташе, че заслужава много повече, отколкото да бъде дребен чиновник в кметството на Фрежу и да бъде принуден да се съгласява с всяко нареждане, идващо от Кан – оттам, откъдето точно той би трябвало да дава нареждания.

  Това озлобление го правеше непоносимо придирчив в работата си, защото именно тази придирчивост му даваше възможност да поддържа по някакъв начин самочувствието си. Беше успял да всее страх у десетината техници и пазачи на водните съоръжения, пръснати из района му. Те се бояха от него – от заядливостта, с която преследваше всяко дребно провинение, и от фанатичната настойчивост, и мнителност, с която изискваше да се изпълняват случайните му хрумвания. А иначе беше способен. Имаше природна дарба веднага да оцени положението, знаеше и следеше новостите в професията си. И в кметството се примиряваха със заядливостта му, понеже бяха уверени, че при него всичко ще бъде наред. И то беше наред.

  На първи декември сутринта инженер Жайар, техникът Пиер и шофьорът на кметството потеглих за проверка на обектите. Валеше, двигателят на джипката се давеше и в добавка в Пюже сюр Аржанс ги задържаха за някакви ненужни проверки по пътя. На язовира Малпасе пристигнаха към обяд и Жайар, намръщен и зъл, мина по стената, следван от Пиер  и Феро.

  Нямаше за какво да се заяде, защото Феро беше вършил добросъвестно работата си и бе изпълнявал точно всички нареждания. Но Жайар не се успокои, докато не намери нещо по маркерите и Феро трябваше да изслуша петнадесет минути назидателни слова. После Жайар записа бележките си в книгата за ревизии и като я бутна настрани, попита:

  - Водата е на кота сто и едно, забелязахте ли, Феро?

  - Да, господин главен инженер!

  - И какво трябва да направите?

  - Щом стигне сто и втора, да отворя преливника.

  - Мдаа... – Жайар се замисли малко - ...продължава да вали и изненадите не са изключени. Отворете сега преливника и го дръжте отворен, докато нивото спадне на деветдесет  и осем!

  - Разбрано, господин главен инженер!

  Жайар не беше главен инженер, затова титулуването му малко посмекчи раздразнението му.

  - Ндаа... – рече той, като се позамисли пак малко. – А иначе как върви работата?

  - Нищо особено, господин главен инженер! Добър си е язовирът, какво да кажа!

  Жайар се усмихна вътрешно на това простодушно определение, но по лицето му не мръдна нито един мускул. Той се изправи, сне палтото си от закачалката и се обърна към Пиер, който чинно следеше действията на началника си:

  - Е, и аз мисля, Пиер, че тук за сега няма нищо особено. Да вървим! А вие не забравяйте преливника! – обърна се той към Феро.

  После двамата се качиха на джипа и шофьорът го подкара към магистралата. Тя извиваше към планината на севар по посока на езерото Сан Касиен. Джипът забръмча и се загуби в дъждовната пелена.

  А Феро се запъти да вдигне преливника, като благодареше на случая, че се оттърва с толкова малко.

                                (следва)