СМЪРТТА ИДВА ОТ МАЛПАСЕ

  Дъждовете тази година започнаха рано – в средата на септември. Летовниците по плажовете на Кан, Антиб  и Сан Рафаел още не бяха си заминали, когато отгоре, откъм върховете на Приморските Алпи, се повлякоха тъмните бухлати кълба облаци и над Лазурния бряг заваля.

  Отначало всички смятаха, че лошото време ще е за ден-два и после ще дойде слънчева и спокойна есен. Собствениците на пансионите по крайбрежието всяка утрин поглеждаха с надежда към планините на север, но виждаха едно и също – върхове, потънали в мъгли, и сиви раздърпани облаци. Ако просветнеше, беше за няколко часа, но това беше сигурен знак, че и този ден ще вали.

  Не, нямаше спасение. Летовниците поседяха още около седмица, после им омръзна да чакат слънцето и лека-полека започнаха да потеглят към домовете си. А това е заразително – щом тръгнат едни, отиват си всички. Плажовете опустяха, по бистрата и малките барчета оживлението угасна. Пазачите и спасителите минаваха по пясъчните ивици и прибираха скарите и шарените чадъри. Сезонът беше свършил.

  И най-големите песимисти не очакваха такава есен – дъждовете въобще нямаха край. През втората половина на октомври просветна само за няколко дни и после – отново дъжд. Валеше спокойно, равно, като че нямаше намерение никога да спре. Реките, които иначе бяха кротки, сега набъбнаха. Аржанс и Вар повлякоха мътилка и пясък, започнаха да гризат бреговете си.

  Жителите на Фрежу вече се готвеха за зимата. Тъжно време все пак. Вярно, че я нямаше лятната блъсканица, нямаше ги шумът и постоянните разправии около летовниците, но нали Фрежу живееше от лятото? През края на август всички чакаха с нетърпение да свърши сезонът и да си починат, а през зимата си спомняха с умиление за тълпите по бански костюми, което обсаждаха малките бирарии, базарите поднавесите, бутиците за сувенири – онези тълпи, които носеха безгрижие и пари.

  Фрежу се готвеше за зимата, наистина се готвеше. Пазачите на римския музей помъкнаха към склада мраморните капители и барелефите с надписи, което бяха изнесли през лятото по корсото за реклама, заковаха с дъски входа на стария римски амфитеатър – гордостта на града. Кой щеше да ходи из амфитеатъра сега, по това време? На човек повечко му се искаше да бъде на топло. Не че ставаше много студено – тук на брега на средиземно море, почти не помнеха сняг и виелици, даже домовете нямаха комини, но все пак...

  И Гастон Феро – пазачът на язовира Малпасе, разположен на двадесетита километра на север от Фрежу, също мислеше за зимата. През малкото слънчеви дни на октомври и ноември той събра дърва, наряза ги и ги складира под навеса до къщата. Феро работеше тук вече пет години, от откриването на язовира през петдесет и четвърта, и знаеше, че декември и януари в Малпасе могат да бъдат много неприятни. Язовирът беше почти в подножието на масива Л’Естрел, а право на изток се издигаха гърбиците на Монт Винегър, така че студеният дах на планината се чувствуваше доста осезателно.

  Феро беше доволен от работата си. Тя не беше тежка работа, по-скоро – еднообразна. Пазачът ставаше рано, в пет часа. Минаваше по дъгата на язовира и оглеждаше стената. Какво да я оглежда, той я знаеше като петте си пръста! Но трябваше да следи за отклоненията в точките за контрол и да проверява до коя кота е стигнало нивото на водата. Всичко това трябваше да се записва в дневника. Връщаше се вкъщи и вече можеше да закуси с Анриет и децата. После големият син тръгваше за училище – долу, в селото, а той влицаше в миниатюрната си канцеларийка и звънеше по телефона във Фрежу. Два пъти дневно докладваше данните от язовира – сутрин  и вечер. Сутрин обикновено намираше само техника от кметството, инженерът идваше по-късно.

  Феро обикаляше и по обяд, и вечер. Когато денят се случеше ясен, той заставаше на стената, облягаше се на перилата и гледаше към долината. Зад гърба си чувствуваше огромната мощ на водата – петкилометровото езеро, притиснато от скатовете. Долу, точно под себе си, от петдесетметровата височина виждаше тънката лента на реката Рейран, която даобикаляше хълмовете и изчезваше зад първите къщи на Малпасе. По-нататък имаше горички, с които бяха залесени хълмовете към следващото село – Баньол ан’Форе. А още по-нататък започваше равнината. Там светлините на залеза блестяха и се отразяваха в далечни прозорци – Фрежу и Сан Рафаел изглеждаха като детски итрачки. А та хоризонта се виждаше морето – спокойно и синьо като небето над него.

  Феро стоеше така десетина минути и си мислеше най-различни наща – че животът си върви ден след ден, че колко е добре, гдето е взел Анриет за жена и че ако може да остане още десетина године пазач на язовира, ще отгледа синовете си и няма да има нужда от друга, по-тежка работа. После се връщаше в канцеларийката си, звънеше във Фрежу, разменяше по някоя и друга дума с техника Пиер и изслушваше наставленията, които беше оставил за него инженерът. Те горе-долу бяха все едни и същи: ако водата надвиши кота сто и две, да отвори преливника и да следи нивото; ако маркерите показват отклонения повече от петнадесет сантиметра по дъгата, да двъни незабавно; ако... и така нататък.

  След това вече беше свободен. Колкото може да бъде свободен един пазач на язовир, защото Феро нямаше право да напуска района. Той беше сам. Понякога идваше Пиер да го смени за някой и друг ден и това бе всичко. От Фрежу биха могли да назначат и втори пазач – колко беше заплатата! Но началствата от кметствата си правеха оглушки и пестяха. А и Феро не се оплакваше. Какво да се прави – работа се намираше трудно и той държеше да не изпуска своята. Щеше да кара и така.

  В подобни дъждовни есени и на Феро не му се искаше да се отделя от язовира. Това бе време, когато нивото на водата се покачваше, понякога – доста бързо. Пазачът си спомняше есента на петдесет и шеста, когато след едни дъждове водата за часове скочи с повече от метър. Тогава самият инженер пристигна с джипа и стоя две нощи, като непрекъснато оглеждаше стената.

  - Яка е! – рече той на тръгване. И добави нещо, което Феро така и не разбра. Ставаше дума за основите, за стъпката на стената в скалите под Рейран.

  Сегашната есен обаче беше още по-дъждовна и Ферочестичко получаваше нареждане да отваря преливника.

  Така беше и на първи декември, когато от Фрежу пристигна инженерът господин Жайар, за да инспектира язовира – нещо което той правеше в началото на всеки месец.

                                                           (следва продължение)