От доста време (два месеца) по разни причини бях позанемарил катастрофите. Възстановявям "рубриката" най-малкото защото оставих разказа за взрива в Халифас недовършен. В прочем, в тази част от повествованието събитията се развиват 12 години след катастрофата, така че моето двумесечно забавяне не е кой знае колко голямо :) И така....

„ СТАНЕТЕ! СЪДЪТ!”

 

  Капитан Льо Медек се събуди със стон. От катастрофата бяха минали дванадесет години, но той често сънуваше един  и същи сън. Бяха го оправдали, бяха му върнали правата на капитан далечно плаване и хората по света даже не си и спомняха неговото име, но той често сънуваше съда. И винаги едни и същи сцени, нищо друго.

  Първото заседание! В една от оцелелите зали на градския съд в Халифакс той седеше на подсъдимата скамейка под ненавистните погледи на хората. Всички чакаха. На него му се струваше, че чакат цяла вечност.

  - Станете! Съдът!

  Изправиха се. Един до друг зад съдийската маса се наредиха тримата съдии начело с върховния съдия на Канада – Артур Драйздейл.

  И първите разпити! Знаел ли е какъв е товара на кораба?

  - Разбира се. Знаех.

  - Защо не сте дали сигнали с флаговете или по друг начин, че ще превозвате взрив?

  - Защото така щях да осведомя всички немски агенти в Халифакс за тайния товар.

  - Какви заповеди издадохте, като видяхте насреща си носът на „Имо”?

  - Стоп машини.

  - Защо не дадохте команда „дясно на борд”?

  - Защото „Имо” ни отрязя пътя изцяло и щяхме ние да го ударим.

  - Какво направихте след удара?

  Капитан Льо Медек разказваше. Всичко, както беше се случило. Не премълчаваше и това, че моряците се бяха разбягали, че сами бяха спуснали лодките, че той фактически беше загубил командването на „Монблан” след като хората му бяха видели, че ще полетят във въздуха.

  - Защо вие самият напуснахте кораба?

  - Оставането беше безсмислено. Ние всеки момент можехме да експлодираме.

  Това беше страшният въпрос: защо той самият не бе загинал? Защо не се бе опитал с двама или трима от запазилите самообладание моряци да изведе кораба от залива? Защо в този момент беше решил, че съдбата на неговите хора му е по-мила, отколкото съдбата на хилядите граждани на халифакс?

  Душите на умрелите го викаха. душите на загиналите искаха отмъщение!

  И Льо Медек се събуждаше с вик. Дълго лежеше в тъмнината и си припомняше всичко – час след час, ден след ден.

  Капитан Хаакон Фром и лоцманът му бяха убити, затова показания даваше старшият щурман Лооф Берген. това, което говореше Берген, беше лъжа. Но кой можеше да каже как изглеждаше истината в очите на норвежците? Те твърдяха, че след като „Имо” излязъл вляво, е спрял и е завил надясно, а „Монблан” сам се е ударил в техния кораб.

  никакви въпроси не можеха да разчупят тези сурови, мълчаливи норвежци. Те като че бяха се наговорили да казват все едно и също. И даже имаше моменти, когато Льо Медек сам не вярваше на себе си. Питаше се дали всичко е било точно така, както го беше преживял, дали все пак норвежците не бяха прави?

  Не, не бяха прави. И лъжеха съвсем искрено, като вярваха, че говорят истината. Защото един човек трудно може да понесе мисълта, че е виновен за гибелта на хиляди невинни хора – на мъже, които никога няма да се върнат от работа, за да се радват на семействата си, на деца, които никога няма да пораснат и да имат свои деца, на жени, които вече за нищо и за никого няма да се погрижат. И лъжеха, защото иначе сами нямаше да имат сили да живеят.

  И още нещо. Беше война, а канадците, говорещи френски, бяха отказали да воюват в редовете на английската армия. Това бе създало страшно напрежение в Канадал Омразата към французите бе достигнала краен предел. И сега един френски кораб погубваше цял град! Не бяха ли тези французи немски шпиони?

  Вестниците излизаха с едри заглавия: „Градът умира, французите се спасяват!”, „Френски капитан умишлено взривява кораба си”, „Немските агенти са тук!”.

  Льо Медек лежеше в тъмнината и отново и отново преживяваше онзи фатален миг, в който вдигна ръка и извика:

  - Заповед! Всички да напуснат кораба!

  Защо го беше направил? Защо не извади пистолета си и не застави страхливците да слязат в машинното, да дадат пълен напред към изхода на залива? Защо? Уплаши се за живота си?

  Не! Поне на този въпрос честно можеше да отговори без колебание. Не беше се уплашил за себе си. И въобще не се беше уплашил. Човешкото съзнание има граници на възприемане и когато тези граници бъдат надхвърлени, тогава чувствата минават на заден план. Той помнеше много добре как гледаше на всичко като че с очите на друг човек, как действаше напълно хладнокръвно.

  Беше сбъркал, това беше всичко. Оценката му за събитието беше погрешна. Толкова часове бе пресмятал опасния товар, че бе рашил – ще експлодира веднага. А той не експлодира веднага. Имаха на разположение точно осемнадесет минути от удара до експлозията.

  Какво биха могли да направят за осемнадесет минути?

  Много. И главното – да спасят града, като загинат сами.

  Три минути – за да обуздае страха на част от командата и да я застави да се върне в машинното.

  Три минути - за да завият и да потеглат към изхода на залива.

  Дванадесет минути – за да изминат при пълен ход почти три километра и да излязат в открито море.

  Последното беше съмнително. Раненият „Монблан” едва ли би могъл да измине и два километра. Но все пак щеше да остави града зад себе си.

  Мисли, само мисли. Нищо вече не можеше да се върне. Сега не можеше да се отбегне онзи ужасен миг, в който над залива изгря нереалната ярка светлина. не можеше да върне назад цялата поредица от събития, довели до гибелта на Халифакс.

 

*  *  *

 

  Канадският съд беше обявил Льо Медек за виновен. После се бяха проточили различни процеси – във върховния съд на Канада, в Международния съд.

  И решенията бяха различни. С времето обстановката се беше променила – войната беше спечелена и за немски агенти не се говореше. Върховният съд на Канада оправда Льо Медек. Международният съд, който разискваше въпроса за обезщетенията на параходните компании, реши обаче, че и двамата капитани са виновни – всеки за различно нарушение. Френското правителство не призна това решение и обяви Льо Медек за абсолютно невинен. дадена му бе и работа в „Компани Трансатлантик”.

  И разбира се, никой не посмя да назове истинския виновник за гибелта на Халифакс. Това бе Британското адмиралтейство, което с лека ръка бе наредило един изживял времето си търговски кораб да бъде натоварен с невероятно количество взрив и съвсем безотговорно то бе отправило към кея на голям град. Английските флотски бюрократи въобще не бяха се замислили за живота на хилядите хора. За тях тези хиляди бяха абстрактно понятие – нещо, което не влизаше в сметките им.

  Такава е историята на експлозията край Халифакс. Най-голямата и най-страшна експлозия, която човечеството видя в своята хилядогодишна история, сокато избухнат атомните гъби над Хирошима и Нагазаки. 

                                                                      (краят следва)

 

  

 

 

че си се сетил :)
Това е едно от малкото смислени неща, които могат да се прочетат в блог.бг. Затова и има такъв зашеметителен интерес към него :)))))))

Гледах филма (точно на 6 декември 2003) и много бях впечатлена, преди да дойда тук не знаех за тази катастрофа. Самата еьплозия е станала на 6 декември 1917. Една от най-големите трагедии в Канада, всяка година се отбелязва подобаващо.
Хиляди хора са загубили живота си, още толкова са ранени.
Иначе Халифакс е красив океански град в провинцията Нова Скоша.
Поздрави за постинга!