"ТОЗИ НОРВЕЖКИ КРЕТЕН!"

  Утрото беше разкошно, такива утрини има зимно време само в Канада. Иззад океана се издигна ярко сребристожълто слънце, което стоеше съвсем нереално на теменуженото небе. В острата му светлина  всички багри придобиха друга, особена плътност. Водите на океана станаха тъмнозелени, искрящи, студени. Снегът по височините над Халифакс заблестя и на неговия фон се откроиха червените покриви и острите като игли камбанарии. В Стъкления въздух можеха да се различат даже такива подробности като флюгела (ветропоказател) над кметството и витите железни огради на протестантския колеж, разположен почти на самия връх на хълма.

  Капитан Льо Медек и лоцманът Маккей стояха опрени на фалшборда на „Монблан” и гледаха залива. Още снощи Льо Медек беше обяснил на лоцмана какъв е товарът на кораба. Маккей не се бе показалтвърде разтревожен.

  - Фарватерът е от ясен по-ясен, капитане! – беше казал той. – Всяко камъче по дъното ми е познато. И цялата работа е да влезем в пристанището! Виж, ако тази нощ нещо се случи ... някоя немска подводница ...

  Нищо не се бе случило, освен че Льо Медек не бе мигнал даже за минута и сега триеше зачервеното си дясно око Това му беше останало от второто раняване – при малка преумора го болеше окото.

  - Какво ще кажете? Можем, а? – рече Льо Медек.

  - О’кей! – отговори лоцманът.

  Двамата се запътиха към мостика. В това време старши помощникът на „Монблан” следеше с бинокъла си канонерката, която стоеше предвхода на залива. Оттам светна сигнален фенер и с къси и дълги примигваниябе съобщено разрешението за влизане в пристанището, както и номерата на флаговете, които трябва да бъдат вдигнати на „Монблан”.

  Всичко беше, както се полагаше по правилата. Старши помощникът нареди  да вдигнат посочените флагове, а капитан Льо Медек заповядя да се вдигне котвата. Лоцманът Френсис Маккей даде своята първа команда.

  Случайността – зловещата случайност! – произнесе своята присъда над хиляди хора в този миг. Секунди по-рано или секунди по-късно вече щеше да бъде друго. Друго щеше да бъде разстоянието между „Монблан”  и норвежкия кораб „Имо”, който тръгваше от пристанището Бедфърд. Други щяха да бъдат командите на норвежкия капитан Хаакон Фром при разминаването на фарватера. И нямаше да ги има фаталните петнадесет метра между „Монблан” и „Имо”, които станаха съдба за Халифакс.

  Но събитията вече следваха неумолимо своя ход. „Монблан” тръгна към залива, премина минните заграждения и вдигна флаг за поздрав към един английски крайцер, който пазеше входа на залива. След това потегли вдясно по брега, от север, от страната на Дартмът.

  В това време капитан Хаакон Фром водеше „Имо” по другата страна на фарватера и разменяше кратки реплики с лоцмана, който му бяха дали. Нямаше нещо особено – излизането от залива беше от просто по-просто, но „Имо” беше закъснял. Той трябваше да напусне Халифакс още снощи, но късно беше натоварил въглищата и капитан Хаакон Фром се опасяваше, че акционерното дружество ще му потърси сметка за пропуснатото време.

  Разстоянието намаляваше. Двата кораба вече бяха на около километър един от друг.

  Тогава положението се усложни. От пристанището на Халифакссе показа буксирът „Стела Марис”, потеглил зад себе си няколко баржи. Беше един нищо и никакъв буксир, но все пак – пречка по фарватера. За „Монблан” той не представляваше никаква опасност, защото „Монблан” се движеше вдясно. За „Имо” – също. Просто „Имо” трябваше да намали хода, да изчака и търпеливо да тръгне подир буксира към изхода на залива.

  Но капитан Фром закъсняваше. Наистина за него половин час по-късно или по-рано нямаше вече значение, но той беше достатъчно раздразнен от закъснението. „Имо” бе набрал скорост и не си струваше да я губи. Затова Фром избра друг вариант. Той даде команда да се поддържа ходът, като се надяваше да изпревари „Стела Марис”, който беше достатъчно бавен.

  Хаакон Фром не беше преценил какво има наум капитанът на „Стела Марис”. А тоа беше съвсем допустимо – да се опита да избърза, за да не създава пречки на идващия „Имо”.

  И по този начин „Стела Марис” застана на пътя на „Имо” на разстояние около половин километър.

  Място имаше достатъчно, но все пак трябваше да се действува внимателно, защото насреща идваше „Монблан”. Капитан Хаакон Фром реши, че може да мине между „Стела Марис” и „Монблан” и нареди да прехвърлят кормилото малко вляво. Така и стана. Но при силното течение в залива, което беше срещу „Имо”, носът на „Имо” се изви повече от нужното и препречи пътя на „Монблан”.

  Капитан Льо Медеквиждаше добре какво става пред него. Видя, че „Имо” му отряза пътя напред и застана с борда си срещу него. В дясно не можеше да мине, там беше доста плитко. Затова извърши единственото, което можеше да стори. Извика в тръбата:

  - Стоп машини! – и подаде втора командадо рулевия да прехвърли кормилото вляво. Така „Монблан” и „Имо” просто щяха да се разминат с десните бордове. Макар  и против правилата, но щяха да се разминат, защото „Стела Марис” вече се беше измъкнал достатъчно, за са им разчисти пътя. Щяха да дадат  и сигналите, за да предупредят за неправилното разминаване.

  Но се случи друго. След като беше нарушил правилата, капитан Фром реши, че трябва да поправи някак положението и да пусне „Монблан” вляво от себе си. С една дума, да даде заден ход.

  Беше ненужно, безсмислено ненужно, но Фром даде команда:

  -Стоп машини!

  И след това:

  - Пълен назад!

  Последната команда беше съпроводена със сигнал за заден ход. „Монблан” разбра веднага маневрата, но инерцията и течението в тесния залив продължаваха да го носят напред. Корабите застанаха един до друг с десните си бордове, деляха ги някакви си петнадесетина метра.

  „Пълен назад” за „Имо” беше все още възможен ход. Но неговото кормило отпреди беше „ляво на борд”, т.е. извито наляво. А това означаваше, че при заден ход кърмата ще се отклони вляво, а носът ще завие вдясно и ще удари „Монблан” (Това положение е добре познато на автомобилистите. При волан наляво и заден ход колата завива вдясно).

  Късно беше, за всичко беше вече късно! И капитан Льо Медек като на сън видя неизбежното – че носът на”Имо” завива ... завива ...скъсява разстоянието ... пет метра ... два метра ... един ...

  - Не-е! – изкрещя Льо Медек в безсилието си.

  Моряците по палубата с изблещени от ужас очи гледаха приближаващия нос на „Имо”.

  Удар!                                   ( следва продължение )