ГРАДЪТ СЕ НАРИЧАШЕ ХАЛИФАКС...

  Понякога се случва така: виждаш един човек и нито го познаваш, нито си допускал, че някога ще го срещнеш, но още от пръв поглед го намразваш. Мъчиш се да се убедиш сам, че това е нелепо, че просто можеш да грешиш и че такива чувства към един доскоро непознат са абсурдни, но не можеш. Ти вече го мразиш и толкова. А всичко, което следва по-нататък, изглежда като зла прищявка на съдбата.
  Точно така капитан Льо Медек намрази мъжа, който влезе в каютата му в онази ноемврийска утрин. Беше нисичък мъж в униформа на военен портови интендант с прекалено изправена стойка, присъща на някои самоуверени ниски мъже. Беше към четиридесетгодишен, леко започнал да пълнее, и това, което веднага правеше впечатление в него, бяха очите - воднистосини и малко изпъкнали. Мъжът влезе, вдигна едва-едва два пръста към козирката на фуражката си и попита:
  - Капитан Льо Медек?
  Льо Медек се раздразни. Преди всичко, той беше старши по чин. Вярно, портовите интенданти, при това от американската армия, не му бяха подчинени, но съществуваше негласно правило - по-низшият по чин поздравяваше, представяше се и искаше разрешение да остане. А този тук влезе свойски и се държеше като че бе собственик на кораба "Монблан" и капитан Льо Медек трябваше да слуша всяка негова дума.
  Но приличието си беше приличие и един френски капитан държеше да е изряден. Льо Медек се изправи с каменно лице, изчака една-две секунди и рече:
  - С кого имам честта?
  - Интендант втори ранг Тилмън - каза мъжът и добави: зает ли сте много сега, капитане?
  Това беше вече явна дързост. Защо беше нужно да дава отчет на някой си Тилмън дали е зает или не е и въобще кой беше този Тилмън?
  Льо Медек помълча малко, за да преодолее обхваналия го гняв, и отговори с равен глас:
  - Ще трябва да изчакате, господин военен интендант. В момента не мога да ви приема.
  Това не направи ни най-малко впечатление на самоуверения Тилмън. Изглежда, че той беше свикнал с такива отговори. Погледна внимателно Льо Медек с изпэкналите си очи и пристъпи напред.
  - Страхувам се, че нямаме много време, капитане! Не сте ли получили вече заповедта от щаба на флота?
  - Никаква заповед не съм получавал! - тонът на Льо Медек вече беше рязък. - А до тогава...
  Той просто се готвеше да изпъди този нагъл военен интендант от каютата си. После - все едно - можеше да изслуша някоя нотация от началствата си, но сега - вън!
  Само че Тилмън ни дочака да го изпъдят. Той пристъпи още една крачка и каза:
  - Тогава всеки момент ще получите заповедта. Забавила се е някъде! Може да погледнете моето копие!
  Бръкна в джоба на куртката си, извади един сгънат на две лист и го сложи на бюрото пред Льо Медек.
  Капитанът ще не ще погледна листа - беше война и не можеше да си позволи току-така да пренебрегва заповеди. "Монблан" беше военизиран търговски кораб и съгласно споразуменията между съюзниците, докато беше на котва в нюйоркското пристанище, екипажът му беше длъжен да се подчинява на заповедите на щатския военноморски флот.
  Льо Медек протегна ръка, взе листа и го разгъна. Да, беше заповед от щаба на флота. Нареждаха "Монблан" да бъде подготвен за приемане на специален товар съгласно указанията на военното интендантство. Значи този дебеличък  и нагъл Тилмън имаше нещо зад гърба си.
  Льо Медек не очакваше такова нещо. Все пак "Монблан беше обикновен търговски кораб и военизирането му бе по-скоро формално - състоеше се в това, че го бяха боядисали на неравни сивосини и зелени петна - нещо като защитна окраска, и на палубата мубяха монтирали едно старо стомилиметрово оръдие, което едва ли би могло да даде и един изстрел. Моряците я караха като във френския търговски флот  и нямах  никакво желание да изпълняват бойни задачи. А сега явно се касаеше за бойна задача, и то неизвестно каква. "във всеки случай - помисли си капитанът - не може да се очаква нищо добро от тази задача и от този Тилмън."
  Капитан Льо Медек прочете още веднъж заповедта - искаше да спечели време, а с края на очите си наблюдаваше Тилмън, който беше сигурен във въздействието на заповедтта и спокойно разглеждаше каютата. Пак като собственик.
  Заповедта си беше заповед и неподчинението беше изключено.
  - Седнете - каза Льо Медек. - С какво можем да бъдем полезни?
  Тилмън се разположи на стола пред писалището и впери изпъкналите си очи в капитана.
  - Дедуейт три хиляди сто и двадесет тона, четири трюма, нали? - рече той.
  Нямаше какво да се каже, беше долре осведомен. Макар че тази осведоменост можеше да почива и на портовия журнал, а не на нещо друго.
  - Три хиляди сто двадесет  и един - поправи го капитанът. - Кажете направо какво искате от нас?
  - Аз - нищо! - важно отговори Тилмън. - Иска го щабът на флота!
  - И какво е то?
  - Засега е военна тайна. На първо време мога да ви кажа, че ще има доста работа по облицоването на трюмовете. Още от днес на обяд при вас ще започне работа нашият дърводелски взвод!
  - Какво точно ще прави? Това, предполагам, не е военна тайна! - подхвърли язвително Льо Медек.
  Тилмън въобще не забеляза иронията.
  - М-даа... - проточи той. Казах, капитане, че ше облицоват трюмовете с допълнителни дъсчени стени. А с каква цел, това ще ви съобщим по-късно!
  Капитан Льо Медек не беше вчерашен, той имаше петнадесет години плаване зад гърба си и можеше да предполага защо ще облицоват с дърво трюмовете на един търговски кораб - за да го натоварят с взривни материали! Дървото служи за изолация и за допълнително укрепване на товара.
  - "Монблан" е абсолютно непригоден за пренасяне на взривни вещества! - смръщи вежди Льо Медек. - Дължа да заявя това! кой ще носи отговорността, ако стане нещастие?
  Тилмън се изправи бавно. Важното изражение не слизаше от лицето му.
  - А пък аз дължа да ви заявя, капитане, че сме във война! Може би някои много лесно забравят, че сега синовете ни гинат по фронтовете!
  На Льо Медек му идваше да скочи и да хване за дебелото гърло този нахалник! Какви синове! Ако този тилмън въобще имаше синове, сигурно ги беше наредил в някое интендантство, както беше наредил  и себе си. Гинеха синовете на другите, а не на такива плъхове!
  Но Льо Медек не скочи. С усилие на волята си той успя да се овладее, помълча малко и каза:
  - Господин военен интендант! Аз знам своя дълг и е най-малкото неуместно да ми го припомняте ... вие да ми го припомняте! - добави той и сякаш случайно погледна ръкава на куртката си. Там блестяха два сърмени триъгълника - знаци за раняване в бой.
  Тилмън разбра и по пълното му лице пролази червенина - изглежда, че Льо Медек го беше засегнал по болното му място. Понечи да каже нещо, но очевидно не можа да измисли нищо подходящо.
  - Кога да очаквам вашите ... дърводелци? - запита Льо Медек.
  Иронията вече преля чашата.
  - Взвод, капитане! - избухна Тилмън. - Военноинтендантски взвод!
  Льо Медек се усмихна широко и всеопрощаващо. той беше спечелил вече психологическата битка.
  - Кога?
  - Днес...сега! - махна с ръка Тилмън. - Сега ще им наредя!
  Той отново се изпъчи и пристъпи към вратата. Може би все пак искаше да поздрави, както се полага по устав, но само хвърли един пълен с ненавист поглед към Льо Медек, който продължаваше да се усмихва, и излезе.
  Усмивката слезе от лицето на капитана.
  - Мръсник! - процеди той. След това добави още една по-солена дума. И погледна към стенния календар.
  Беше 25 ноември 1917 г.  (следва продължение)