КАПИТАН ЕДУАРД СМИТ

  Капитан Смит долови вика на вахтения с онова особено шесто чувство, което притежават само моряците. На кораба можеше да има десетки най-различни звуци, и то доста силни, но те не будеха тревога. Обаче глухият вик на вахтения, който едва се чу на стълбата към горната палуба, го накара да трепне.
  Смит точно слизаше от своята каюта към главната палуба. Той беше плещест, по-скоро нисък мъж, около четиридесет и пет годишен, със сиви внимателни очи, прошарена брадичка и грижливо подрязани мустаци. Стегнатата капитанска униформа му стоеше отлично и го подмладяваше, като едновременно придаваше на загорялото му лице по-суров израз.
  Смит чу вика и се закова на място, после се обърна и се заизкачва бързо към капитанския мостик.
  Ударът го застигна, като влизаше в кормилната рубка. От стълбите той видя айсберга, после почувствува тласъка и се залови за перилата. Ако можеше да крещи, капитанът би го сторил, но не можеше. Стоманената хватка на волята, тренирана през дългите години в морето, го улови за гърлото и не му позволи да издаде нито звук. Но в следващия миг Смит знаеше - станало е неизбежното, ужасното, онова, което вече не може да се върне назад.
  Последва втори удар и с опитното си ухо Смит долови противното скърцане на късаща се обшивка - сигурен белег за пробойна. Беше странно и многозначително - скърцането продължи много по-дълго, отколкото тласъкът от удара. Съзнанието отбеляза тази продължителност, но веднага ужасено я отхвърли. То сви тялото като пружина. Смит прескочи последните стъпала и влетя в рубката. Там имаше двама души - дежурният офицер Мърдок крещеше в тръбата команди към машинното отделение, а помощник-дежурният с побеляло от уплаха лице държеше кормилото и се взираше през стъклото навън.
  Мърдок остави тръбата, застана "мирно" и докладва:
  - Сър, дежурен офицер Мърдок! Докладвам: корабът се е ударил отпред с десния борд в голям подводен леден блок. От пробойната нахлува вода в предните камери. Наредих спускане на преградните врати между камерите!
  - Котелното и машинното?
  - Вода нахлува в две от котелните камери, сър!
  -Обявете тревога за екипажа и поддържайте връзка! Аз слизам долу! До второ нареждане никой да не напуска мястото си!
  - Слушам, сър!
  Смит се обърна и се спусна бързо по стълбите - надолу към машинното отделение, откъдето продължаваше да се чува глухият тътен на машините, работещи на празен ход.
  На кораба нямаше паника. Тук-там по коридорите се бяха показали полуоблечени пэтници и се питаха един друг какво се е случило. Капитан Смит въобще не се спираше да разговаря с тях, но и не показваше, че бърза. Все пак той избра най-краткия път към машинното отделение и още на площадката над трюма видя насреща си трима от машинистите с изцапани от масло и сажди лица и прогизнали от вода крачоли на панталоните. От кратките им фрази Смит разбра положението: вода залива шест от предните камери, като тук се включват пощенското помещение, две котелни камери и част от трюма.
  - Преградните врати? Какво става с праградните врати? Спуснати ли са?
  - Спуснати са, сър - отговори един от машинистите, - но и с тях е същото!
  - Как така? - почти извика Смит. Той очакваше да чуе нещо утешително, но ударите идваха един след друг. Някои от преградните врати не се затваряха херметично и водата, макар и по-бавно, но все пак минаваше през отворите. Значи - застрашени бяха всички камери.
  От котелното изскочиха още двама - огняри, които ловко изкачиха стълбите. Щом видяха капитана, те спряха и рапортуваха. Беше им трудно да определят размерите на пробойната, но от думите им можеше да се съди, че е огромна. Леденият блок беше разрязал обшивката като с нож на разстояние не по-малко от осемдесет метра.
  - Върнете се и помагайте при помпите! - нареди Смит и сам се спусна по стълбите.
  Заповедта беше безсмислена и той го разбра веднага когато влезе в машинното отделение. Хората се бореха с водата, като бавно отстъпваха към незасегнатите отделения. Но борбата беше обречена и това ставаше все по-ясно.
  Удивителното бе, че нямаше никаква паника. Вярата в непотопяемостта на "Титаник" беше толкова силна, че пътниците се прибирахаобратно в каютите си и само по-нервните от тях шареха по коридорите и спираха моряците с въпроси.
  Екипажът също не беше уплашен - просто защото малцина още знаеха истинските размери на нещастието. Навсякъде имаше осветление, телефоните работеха. Първоначалното стъписване сред офицерите беше отминало, издаваха се команди. Всички стояха по местата си и очакваха нови нареждания.
  Смит успя да се свърже с мостика по телефона от машинното отделение.
  - Мърдок! - каза той. - Намерете веднага сър Томас Ендрюз и лорд Исмей и ги поканете в моята каюта. Аз идвам веднага! (следва продължение)